Един французин от руски произход беше казал, че ако сърцето ти не е глупаво, значи нямаш сърце.
Според мен в днешно време отказът от брак е резултат на прекалено многото “умни сърца”, навъдили се в последните години. Днес на брака вече не се гледа по романтичния начин, а чисто материално, тип – ако се оженя/омъжа, адски се прекарвам.
Аз вярвам в любовта. И вярвам, че хората могат да се обичат до края на живота си. Ако пък спрат да се обичат, какво от това – хората са изобретили разводите. Но още не е изобретена по-голяма форма за засвидетелстване на любов, освен брака.
И то не в битовия смисъл, който визира колегата Тончев, а във всеобхващащия – да си готов не само да делиш радостите и неволите си с любимия, имущество и продобивки, ами да си готов и в огъня да влезеш за него – в най-директния смисъл на думата.
Съжителство на семейни начала
Не го разбирам аз това. Хем семейство, ама хем не съвсем. Кви са тия начала и на какво са? И защо са в множествено число? Значи ли това, че в тях се визират и други хора, за които аз не знам?
Аз съжители/съквартиранти имах в студентските си години. Съжителствахме си прекрасно – купонясвахме, ходихме по мъже и си деляхме сметките. Сега като гледам съжителстващите на семейни начала, общо взето виждам същото – купонясват, ходят по мъже/жени (ала в повечето случаи тайно един от друг) и си делят сметките. Ох, забравих, те правят и секс по между си. Което си е `ем почти брак, `ем почти любов, `ем не съвсем.
Сега наричат съжителя с по-модерното “партньор”. В какво ми е партньор? В бизнеса? Партньор на сантасе? Или на пещерска гроздова?
Аз съм на мнение, че всички вярват в истинската любов, абсолютно всички. Някои обаче не си го признават, по различни причини. В този ред на мисли според мен вариантите за отказ от брак са няколко:
- Не си срещнал истинската любов и си решил – докато я чакам, дай поне да “не си губя времето”, така да се каже. Странно ми е, че повечето хора предпочитат каквато и да е компания, пред това да живеят сами. И не само това, ами са решили и егоистично да лъжат друг човек, като живеят с него. Ако другият човек е в същото положение (демек – и той чака нещо си), тогава всичко е наред.
- Потръпваш от мисълта, че трябва да делиш /най-вече имущество/ с някой си. И не си даваш сметка, че делиш с него само придобитото по време на брака. Тогава де го проблемът? Ами нали заедно сте го придобивали и сте се обичали? Тук съзирам една друга форма на потресаващ егоизъм, която дори ме е срам да изрека на глас, ама ще я напиша – съзирам страх да не би част от личното ти имущество да остане за детето и за родителя/родителка, която ти възприемаш като някаква автобусна спирка, в пътуването към истинската, ако случайно вземеш, че гибердосаш. Което не е дори срамота, а някакъв пълен абсурд.
- Гледаш на любовта не като на любов и пълно отдаване, а като на ООД, и то ООД с кофти съдружници – които се лъжат, мамят и лукаво си водят някакво независимо черно счетоводство. В края на месеца тия кофти съдружници се събират и си делят благата, или онова, което все още не е скрито или потулено. Не говоря празни приказки – почти всички живеещи на семейни начала, които познавам, си делят сметките /включително и в ресторанта/ и се дебнат като пъдари, за да не би случайно да се прецакат.
- Не се чувстваш достатъчно отговорен, за да имаш деца - ето това според мен и единствената що-годе смислена причина, за да не желаеш да се жениш (Другата смислена и напълно разбираема причина е да живееш с някого, за да прецениш би ли живял с него и занапред – това е напълно нормално и дори желателно, но не и когато продължава по няколко петилетки). В живота обаче много хора раждат деца и продължават да живеят на някакви начала. Звучи ми като някаква минимизирана хипарска комуна от края на 60-те години – да живее свободната любов, бракът е за задръстеняците.
Материалната страна на съжителството и брака
Както и да го мисля, все не мога да разбера как повечето от представителите на началата слагат с лекота подпис върху Запис на заповед, но не и върху брачно свидетелство. Да съжителствам с някого като със съквартирант – лично на мен би ми било възмутително обидно. Това би означавало, че този някой не само не ме обича, не само ми няма грам доверие, ами и ме възприема по-несериозно от банкера, пред който се разписва.
Чувала съм за случаи, в които става нещастие – примерно мъжът катастрофира, и пускат при него най-близките му хора. Е, съжителката му не я пускат, нищо че е майка на децата му – тя никъде не фигурира като роднина. Вие преставяте ли си я тази ситуация? Аз не мога, защото примирам от възмущение. И то не към институциите, а към двамата безотговорници, които са толкова “свободомислещи” и над тия неща, че доброволно са отказали да се легитимират един друг като семейство.
Сега попромениха закона и чувам, че ако опре ножът до кокала и – примерно – комшиите свидетелстват, че с въпросния индивид си живеете “като семейство”, номерът ще мине. Бих умряла от срам, ако бъдещето ми зависи от свидетелските показания на комшията. Той светил ли ми е в тъмното, та да знае дали другарят ми по жилище е изпълнявал някакви – така да се каже – съпружески задължения? И дори да е така, кой е комшията, за да каже обичала ли съм го аз този човек и имала ли съм намерение да се омъжвам за него?
Аз съм на мнение, че когато човек наистина обича – ама обича истинската, зверски и всеотдайно – не само ще разпише всичко, ами би го пришил на знаме и би го развял с гордостта и малоумието, присъщо на влюбените хора. Голяма част от познатите ми твърдяха, че никога, ама никога не биха се оженили. Не само че го направиха, след като срещнаха любовта, ами и проглушиха ушите на де-що има народ около тях.
В този ред на мисли – доброволният отказ от подпис според мен дори не е ексцентричност, а някаква пълна лигавщина и безотговорност. Говоря за случаите, в които твърдиш, че си срещнал любовта на живота си. И тук пищи гласчето на опонентите – ами ако си сбъркал? Ако въпросната любов се окаже неистинска, нетрайна и кошмарна? Ами – както казах по-горе – хората са изобретили разводите. На мнение съм, че ако двама човека престанат да се обичат, те и секунда не трябва да остават заедно. Не вярвам, че трети, пети или десети човек могат да ги разделят – те могат да се намесят единствено в двойки, в които любовта отдвана е изчезнала или никога не е съществувала.
А що се отнася до имуществената страна на въпроса – със сегашното законодателство почти няма значение женен ли си или не, особено ако имаш дете. И в двата случая това ти струва пари. Освен всичко, ако човек реши да обере друг имотно, може да го направи поне три пъти по-лесно, ако не се е разписвал никъде. Примерно – ако си хвана богат любовник и си поставя за цел, ай` на бас че ще успея да изцоцам много повече мангизи, отколкото ако се оженя за него.
В заключение ще кажа, че “свободата”, с която мнозина се оправдават, не е никаква свобода, ако не е споделена. Още Сервантес е казал, че тя е във върха на копието.
Защото свободата не се изразява в някакво практическо премахване на забраните, а в изграждането на нещо красиво. Тя е състояние на духа, светоусещане и възприятие. А когато е продиктувана от обикновени егоистични подбуди, не е волност, не е и ценност, а оскърбителна злоупотреба с истинската свобода.
